Category: Туризъм

Миналата неделя реших да се разходя до Белинташ. Бях ходил преди няколко години, и си спомних красивите гледки, природата, чистия въздух. Някъде към 15:00 тръгнах от дома ми и към 16:30 вече бях там. Тръгнах по пътеката нагоре към скалата. По едно време, на една от скалите преди самия Белинташ, гледам група от хора. Суетят се, мярна ми се камера, един пълен мъж с достолепна брада, няколко други, които обикаляха наоколо. Накратко, от далече им личи, че не са обикновенни туристи, а са кинаджии. Викам си “Ха, какво ли ще снимат?” Не че няма какво да се снима, но ми стана интересно.

Продължих си по план, застанах на ръба на скалата, подпрях се на пръчката, която носех и се загледах в далечината – нали заради това бях дошъл, да си напълня душата с планина. Няма и 20 секунди, единия от кинаджиите идва при мен и ми казва:
– Извинявайте, Вие къде отивате?
– Нагоре към скалите – отговарям
– Снимаме филм и много ни хареса вашата пръчка. Може ли да ни я дадете за десетина минути и ще ви я върнем?
– Разбира се – викам – заповядайте

Човекът се зарадва, грабна пръчката и тръгна. Отиде при достолепния мъж с брадата и започна да обяснява на другите нещо за “кредит за човека с пръчката”. Викам си “Бре, чак пък толкова за една пръчка? Пръчки колкото щеш в планината. Тази я бях взел от паркинга – някой преди мен я беше ползвал, подпрял я там като си тръгвал, и аз я взех да я ползвам по пътя. Но чак пък кредит в надписите на филма за това, че съм дал една пръчка…” И докато тази учуда ми минава през главата, хоп – камерата се обръща към мен. Ама от ония камери, големите, кинаджийските. Какво да правя, усмихнах се, помахах с ръка на стъкленото око на камерата.

В това време едно момче мина край мен и го попитах какво снимат.
– Филм за телевизията – ми отговори
– За коя телевизия? Те са много.
– Не знаем още. Която вземе филма.
– А за какво се разказва във филма? – стана ми интересно. Все пак, може да се появя в кредитите на истински филм, па макар и като “Човекът с пръчката”, но ме снимаха с истинска кинаджийска камера.
– Един лечител казва се @*&^*&#@ – така ми прозвуча името
– Чужденец?
– Да, французин

И тук някой нещо извика, младежът каза, че трябвало да превежда и хукна.

Та така. Взеха ме за туземец и ще ме дават по телевизията. Не знам по коя, но ако чуете за “Човекът с пръчката” – това съм аз 🙂

ПП: Сега като описвам случката – нищо особенно. Но усещането от отношението към мен беше… Чувствах се точно като “туземец” в техните очи. Между другото “туземец” означава “местен жител”.

А като награда, че изчетохте този мой разказ, ето малко снимки от мястото.

В края на месец август пътувахме до Румъния. Да, от тогава минаха няколко месеца и все не ми остава време да си събера мислите и да опиша чувствата си по това време. Та, да се върнем към историята: Прекарахме няколко дни при съседите. Пътувайки към Русе по обратния път, по едно време се усетих, че очаквам с нетърпение да се приберем в България. Наближихме моста на Дунава и с особен трепет забелязах отсрещния бряг. Когато автобусът стъпи на нашата земя, въздъхнах с облекчение “Охх, най-после у дома”. С нескрито задоволство гледах дърветата, сградите, асфалта по улиците. Не ме разбирайте погрешно, чудесно си прекарахме 3 дни в Румъния. Имаше интересни неща за гледана, чуване, хапване и пийване. Но някак ми липсваше родината (за три дни само).

Слязохме от автобуса в Русе, качихме се на колата, отидохме и се настанихме в хотела. И тъй като вече беше привечер, решихме да отидем до центъра на града да хапнем. Преди да отпътуваме за Румъния си бяхме набелязали едно малко ресторантче на главната улица. Отидохме и се настанихме. А там ни посрещна една любезна сервитьорка. Беше толкова усмихната и готова да ни помогне. Като разбра, че сме от Пловдив и планираме в следващия ден да разгледаме Русе и околностите, веднага намери от някъде някоко туристически брошури. Самата тя подробно описваше къде и какво можем да правим.

Но най-важното в цялата история е, че тя говореше с един сладък, типично русенски акцент. През цялото време се наслаждавах да чувам български говор около себе си и в главата ми постоянно се връщаха думите “Родна реч, омайна, сладка”.

Ооох, колко е хубаво да се прибереш у дома, в Родината, след цели три дни отсъствие. 🙂

Тази година решихме да направим една екскурзия до Румъния. Имахме два варианта да се качим на автобуса на екскурзията: от София в 5:00 сутринта или от Русе в 9:00 сутринта. Решихме, че ще е по-добре да се качим от Русе, да оставим автомобила там и на връщане да се разходим из района Русе – Силистра.

Речено – сторено.

Тръгнахме от Пловдив за Русе на 29 август по време удобно за нас (наспани, закусили). Пътувахме 300 километра: Пловдив – Стара Загора (по магистралата) – Казанлък – Шипка – Габрово – Велико Търново – Русе.

Бях забелязал, че в района на Пловдив (и части от Родопите) пътищата са добри. Но сега пътувахме до далечния север на родината. Тези 300 километра бяха в перфектно състояние. Казах си “Бре, те пътищата били хубави при нас. Защо си мислим, че не са?”

Екскурзията в Румъния приключи и тръгнахме да направим обиколката, както я бяхме планирали: Русе – Иваново и Басарбово (скални манастири) – Тутракан – Сребърна – Силистра – Шумен – Карнобат – Пловдив (по магистралата). Общо 700 километра. И тук се оказа, че пътищата са в перфектно състояние (с изключение на една отсечка от около 5 километра преди Шумен, където имах чувството, че няма път).

Та така – 1000 километра по пътищата на страната и всички бяха добре поддържани с маркировка и подходящи знаци. Никакви дупки или неравности.

Важно е да отбележа, че това важи за между-градските шосета. Вътре в градовете състоянието на улиците на много места е трагично. Между-градските шосета се поддържат от републиканския бюджет, докато улиците са грижа на всяка община. Което означава, че от републиканския бюджет се отделят средства за поддръжката на пътищата, но общините не могат да си го позволят. Може би общините биха могли да се опитат да кандидатстват за финансиране по проекти от Европейски Съюз или да преговарят с държавата да помогне с финансирането.

Не знам как е из другите кътчета на страната, но се надявам шосетата навсякъде да са в добро състояние. И се надявам всички общини да намерят начин да подържат улиците в добро състояние.

В края на лятото решихме да посетим Румъния. Намерихме организирана екскурзия, в която можем да се включим от Русе и потеглихме. Първо 300 километра от Пловдив до Русе с нашия автомобил, пренощувахме там и на следващия ден се качихме на автобуса с екскурзията.

Предимството да пътуваш с организирана екскурзия в страна, чийто език не говориш е, че екскурзовода знае къде да те заведе и какво да ти покаже. Някой се е погрижил за всички подробности по едно пътиване – нощувки, транспорт, храна. Разказват ти неща за градовете, селата, забележителностите. Да, би могъл да си ги прочетеш в Интернет, но когато ти ги разказват на място е доста по-различно. За туриста остава само да следва инструкциите и да се наслаждава. По възможност да направи много снимки и вечер да си легне уморен пълен с много нови впечатления.

А моите впечатления от Румъния са доста положителни. Страна в много отношения подобна на нашата, но в същото време много различна. Няма и следа от слуховете за “цигани, които скитат по шосетата и се залепват за автомобила, ако реши да спре”. Да, в интерес на истината, веднага след моста на Дунав се минава покрай крайни квартали на Гюргево, които изглеждат доста мизерно, но не колкото циганските квартали които знаем.

Маршрутът ни беше: Русе – Синая – Бран – Пояна Брашов. На следващия ден разгледахме град Брашов и средновековната крепост в Рашнов. На третия ден маршрута беше Пояна Брашов – Синая – Букурещ – Русе.

Кралския замък Пелеш в Синая е впечатляващ. Не е огромен, но е изключително красив. Парка, сградата отвън, обзавеждането вътре – всичко е много красиво.

Замъкът в град Бран е изграден върху една скала и е доста скромен сравнен със замъкът Пелеш. Строен е векове преди него и е малък, на високо за да изпълнява една цел – да охранява границата. Естествено приказките, че това е замъкът на граф Дракула и за вампири са си чиста художествена измислица на английския писател Брам Стокър, който е използвал реален човек за прототип в романа си – княз Влад Цепеш. Княз Влад Цепеш бил жесток в наказанията си – набивал на кол противниците си (чужди и свои предатели). Накрая брат му го убива, обезглавява и не се знае къде е тялото му.

В град Брашов се намира първото румънско училище. Интересното е, че е основано от българин – наричали са го Антон Пан, който освен това е написал музиката на химна на Румъния. В музея на това училище има доста интересни книги. Като например, уникална история за българското царство по времето на цар Иван Шишман и завладяването му от османците.

Средновековната крепост в Рашнов е основана от немци. Изградена е на хълм. Запазени са част от стените и някои от сградите в крепостта, а кулата с портата са възстановени. Интересно е да се разгледа как е изглеждала малка средновековна крепост, способна да устоява на продължителни обсади. Смята се, че тази крепост никога не е била превземана.

Букурещ е красив град с много паркове и градини. Архитектурата му е силно повлияна от немската кралска династия управлявала Румъния между 1866 и 1947.

Накратко, за трите дни в Румъния посетихме интересни места. Румънците са приветливи и любезни. Ако имате време, заслужава си да отделите няколко дни и да разгледате част от страната. Със сигурност има много други интересни места и неща за разглеждане.

Снимки от пътуването може да видите тук
Румъния 2013

Тази година най-после успяхме да отидем до село Ковачевица. Сгушено в гънките на Родопите то ни изненада със спокойствието, красотата и уникалния си дух. За мен селото има и малко по-специфично значение – баща ми е роден там. Слушал съм много истории за селото, но до сега в съзнателния ми живот не бях ходил там. Последно съм бил като дете и почти нямам спомен.

Този път случих – засякохме се за един ден там с баща ми и той ни разведе из селото. Разказа и показа къщи и истории които нямаше как да науча по друг начин. Срещнахме се с роднини и се оказва, че родът ни има разклонения навсякъде из страната.

Роднинското усещане е съвсем различно когато си на село. В града връзките много лесно се губят. Срещаме хора из селото, и само като чуят от коя фамилия съм и кой е баща ми, веднага ми разказват за баба, леля, чичо, братовчеди. Невероятно е!

Ето няколко факта от историите, които ми разказа баща ми:

• Църквата е вкопана в земята, защото турците не давали да се показва над оградата.
• Фурните, в които печат хляб, висят от външната страна на къщата (над улицата).
• Отвореното пространство между стаите, прилича на тераса, се нарича “потон”.
• Тоалетните са били в къщите (не на двора) още от турско време – имали са канализация. Изхода от тоалетните се е спускал по тръби изработени от дъски.
• Въпреки че е в планината, климата е мек и зимата не се задържа сняг дълго време.

В тези двете къщи са родени и живели – от ляво пра-баба ми, от дясно пра-дядо ми. По някое време са се взели и се оженили 🙂

Това е “Чекановата къща”. През 70-те години на 20-ти век започват масово да купуват къщи външни хора. Всеки нарича къщата на неговото си име. Само купувачите на тази къща запазват оригиналното име “Чекановата къща”. Хората имат нещо общо с кино средите в България и когато трябва да измислят имена на герои за сериала “Столичани в повече”, взимат едната от фамилиите да е “Чеканови”. Но, една много важно поправка – променят ударението. Правилното ударение е “чЕканов”.

А това е къщата в която е израснал баща ми. Историята край нея е следната: Дядо ми (бащата на баща ми) бил шивач, шиел дрехи по френската мода. Живеели в центъра на селото, до църквата. Един ден през 1947-48 дошли и казали “Взимаме къщата” и построили читалището. А семейството на дядо ми останало на улицата. Дядо ми и неговия брат започнали да строят нови къщи в края на селото. Докато ги строели дядо ми се разболял и починал.

Бил съм на много места в страната, където има запазени къщи-музеи, или дори цели квартали и села. Но в Ковачевица едно нещо прави впечаление – къщите са солидни, каменни и много от тях са огромни. Много огромни. Веднага възниква въпроса: “Тия хора трябва да са били много богати за да имат такива къщи”. Но все пак странното е, че цялото село е с такива огромни къщи. Попитахме леля Върбинка, как така къщите са толкова големи. Отговорът беше поразителен:

Ами, помагаме си. Някой като реши да строи къща – цялото село се събира да помага. След това друг решава да строи къща – пак цялото село се събира да помага.

Та това е то чудото на село Ковачевица – всички си помагат 🙂

А тук има малко снимки от Ковачевица.