Кралство Мароко

Керван в пустинята

Преди две седмици се върнах от Кралство Мароко. Накратко, всичките ми представи за тази страна се разбиха на пух и прах. А пустинята е невероятно красива, с преливащи и променящи се цветове, плавни линии и форми.

Ето малко снимки

Еко-пътека Бачково

Еко-пътека Бачково

Имам едно любимо място за разходка, само на 30 минути от Пловдив – еко-пътеката на Бачково. Започва от манастира и стига до резерват “Червената скала”. Ходил съм по нея много пъти – и зиме и лете и пролет и есен. Мястото е популярно, защото е близо до града, и по време на големи християнски празници много хора идват до манастира.

Преди няколко седмици реших пак да се разходя там – началото на лятото, чист и свеж въздух, няма голям празник, викам си “Ще е спокойно и ще се заредя с чиста природна сила, ще погледам водопада, ще послушам птичките”.

Отивам аз, тръгвам по пътеката и стигам водопада. Този водопад, толкова пъти съм бил на него, но никога не е имал толкова много вода. Тази година валяха много дъждове, вярно че до края на юли валяха редовно, но наистина се изненадах от водопада. Толкова вода, толкова сила в този иначе малък водопад.

Еко-пътека Бачково - водопада
Еко-пътека Бачково – водопада

Постоях малко, поснимах – направих му една малка фото-сесия на този водопад. Целия се измокрих – ама то пропуска ли се такова нещо? За толкова години никога не го бях виждал с толкова много вода.

Продължавам нагоре. Там имам едно любимо място с широка поляна между два склона на планината, и погледа се води към един връх.

Еко-пътека Бачково
Еко-пътека Бачково

Продължавам още нагоре към аязмото (извор с лековита вода) и параклис. Изворът с лековитата вода е покрит с малка сграда, която е оградена с двор. В двора има две огромни дървета. И тук съм идвал много пъти, но не бях виждал толкова много вода буквално да блика и извира от всякъде – под сградата, от корените на дърветата, от стените на оградата.

Гледам аз, чудя се и се мая. Не съм виждал такова чудо. Толкова много вода. Тръгвам към параклиса, издълбан в скалата – това е края на пътеката.

Едва излязъл от двора на извора и погледът ми попада на тази красива гледка. Мъничък водопад, Бре? Бил съм тук много пъти, познавам мястото, но тук никога, ама никога не е имало водопад.

Еко-пътека Бачково
Еко-пътека Бачково

Ще взема да го разгледам. Приближавам се и започвам да му се любувам. Заглеждам се да видя от къде идва водата за този водопад, но не виждам река или поне поток.

Еко-пътека Бачково
Еко-пътека Бачково
Хм, да не би потока да излиза от планината? Един вид подземна река да излиза тук? Намерих начин да се покатеря в горния край на водопада. Докато се изкачвах се изумявах – водата извираше буквално от всеки камък, от всяко храстче и от всеки корен на дърво! Невероятно! Не бях виждал такова чудо на чудесата – истински извор в гора, но не единичен, а цяла серия бликащи обилно тази животворна течност. И този извор захранва онзи водопад малко по-надолу!
Еко-пътека Бачково - изворът
Еко-пътека Бачково – изворът

А това са малко снимки от Еко-пътека Бачково

Фотински водопади

Една събота вече не издържах – не бях излизал сред природа повече от месец. Трябваше да отида някъде на въздух да се заредя, или рискувах да експлодирам.

Чудех се, къде точно да отида. Човек като бърза, като иска за кратко време да вземе максимум и му е трудно да прецени и избере – дали няма да пропусна нещо, дали ще се мина и само ще пътувам, пък няма да ми е достатъчно.

Но трябваше да направя нещо – времето лети и ако още малко се чудя къде да отида, съботата ще отлети и аз пак ще съм си останал в града.

Бях чувал за Фотинския водопад. Ако трябва да съм точен, прекарвал съм часове в четене на пътеписи и информации не само за този, но и за много други водопади. Но като не съм ходил там, не бях сигурен какво точно ще открия. Последния път отидох на Устинския водопад, на който бях ходил и преди, но беше анемичен – нямаше вода.

В крайна сметка в 10:30 реших да го пробвам този Фотински водопад. Прегледах набързо каквато информация намерих в Интернет, снимки, указания, и в 11:00 вече бях в автомобила на път.

Google Maps каза, че пътя ще е около час и половина. Пътя обаче е два часа без малко. Направо да си го броим два часа.

В центъра на село Фотиново има специален паркинг за водопада, и указателни табели. Тръгва се по едни стълби точно от паркинга, и все надолу и напред за да се излезе на пътя за водопада. Ако нещо не е ясно в селото – питам местните, те много любезно обясняват и упътват – явно са свикнали със заблудени гражданчета като мен 🙂 Излизам от селото покрай стопански двор. И от там по черен път все напред. Пътя е почти равен, леко се спуска надолу и за около час се стига до водопада.

Пеят птички, пеперуди летят, цветя красят поляните, пътя върви покрай реката, която шуми приятно – точно от това имах нужда! Ухаа! От време на време има указателни табели, колкото да ме успокоят, че не съм объркал пътя. За малко да настъпя една черна змия, но тя доста великодушно реши да не се занимава с мен и се шмугна в храстите преди още да съм разбрал, че сме се срещнали.

По едно време на един завой стигам до голяма табела. Обяснява за проект, облагородяване и т.н. и до табелата стрелка за водопадите!

Стоп! “Водопад-И” ? Оказа се, че всъщност са 3 водопада. Да, 3 (три) водопада, а не един.

Добре, табела за “Водопад 1”, и друга за “Водопади 2 и 3”.

Казвам си: “Добре, давай по ред на номерата – 1, 2, 3”. Тръгвам към Водопад 1. След кратко, но за сметка на това наистина стръмно спускане по склона се стига до Водопад 1. Мога да кажа само: “Красота!”.

След малко, хайде нагоре – по същото много стръмно, по което слязох преди малко. Има няколо окуражителни табели в стил “Дишай дълбоко” и “Не остана”, че човек наистина има нужда от окуражаване. Особенно, ако е имал неблагоразумието да тръгне по градски гуменки или маратонки – аз бях с туристически обувки, но табелите ми харесаха 🙂

Хващам следващата табела – “Водопади 2 и 3”. Тук пак спускане, пак стръмно, но за сметка на това доста по-продължително.

Стигам до реката и почвам да се оглеждам. Има някакви падове на водата, спомних си че ги имаше на снимки в Интернет и си казвам “Еххх, за тези мъници ли дойдох чак до тук?”. Ако обаче само последваш следващите указателни табели, стигаш до два красиви водопада, които скачат един в друг.

Ехааа!

После пътя обратно е ясен – първо стръмно и продължително докато се излезе на черния път. После около час по черния път до селото, като пътя е нагоре. Не е стръмен, но е нагоре. След около час съм обратно в селото, капнал от умора, краката не ме държат, но щастлив – 4 (четири) часа съм бил сред гора, вода, водопад. И искам пак!

Взеха ме за туземец, ще ме дават по телевизията!

Миналата неделя реших да се разходя до Белинташ. Бях ходил преди няколко години, и си спомних красивите гледки, природата, чистия въздух. Някъде към 15:00 тръгнах от дома ми и към 16:30 вече бях там. Тръгнах по пътеката нагоре към скалата. По едно време, на една от скалите преди самия Белинташ, гледам група от хора. Суетят се, мярна ми се камера, един пълен мъж с достолепна брада, няколко други, които обикаляха наоколо. Накратко, от далече им личи, че не са обикновенни туристи, а са кинаджии. Викам си “Ха, какво ли ще снимат?” Не че няма какво да се снима, но ми стана интересно.

Продължих си по план, застанах на ръба на скалата, подпрях се на пръчката, която носех и се загледах в далечината – нали заради това бях дошъл, да си напълня душата с планина. Няма и 20 секунди, единия от кинаджиите идва при мен и ми казва:
– Извинявайте, Вие къде отивате?
– Нагоре към скалите – отговарям
– Снимаме филм и много ни хареса вашата пръчка. Може ли да ни я дадете за десетина минути и ще ви я върнем?
– Разбира се – викам – заповядайте

Човекът се зарадва, грабна пръчката и тръгна. Отиде при достолепния мъж с брадата и започна да обяснява на другите нещо за “кредит за човека с пръчката”. Викам си “Бре, чак пък толкова за една пръчка? Пръчки колкото щеш в планината. Тази я бях взел от паркинга – някой преди мен я беше ползвал, подпрял я там като си тръгвал, и аз я взех да я ползвам по пътя. Но чак пък кредит в надписите на филма за това, че съм дал една пръчка…” И докато тази учуда ми минава през главата, хоп – камерата се обръща към мен. Ама от ония камери, големите, кинаджийските. Какво да правя, усмихнах се, помахах с ръка на стъкленото око на камерата.

В това време едно момче мина край мен и го попитах какво снимат.
– Филм за телевизията – ми отговори
– За коя телевизия? Те са много.
– Не знаем още. Която вземе филма.
– А за какво се разказва във филма? – стана ми интересно. Все пак, може да се появя в кредитите на истински филм, па макар и като “Човекът с пръчката”, но ме снимаха с истинска кинаджийска камера.
– Един лечител казва се @*&^*&#@ – така ми прозвуча името
– Чужденец?
– Да, французин

И тук някой нещо извика, младежът каза, че трябвало да превежда и хукна.

Та така. Взеха ме за туземец и ще ме дават по телевизията. Не знам по коя, но ако чуете за “Човекът с пръчката” – това съм аз 🙂

ПП: Сега като описвам случката – нищо особенно. Но усещането от отношението към мен беше… Чувствах се точно като “туземец” в техните очи. Между другото “туземец” означава “местен жител”.

А като награда, че изчетохте този мой разказ, ето малко снимки от мястото.

Родна реч, омайна, сладка

В края на месец август пътувахме до Румъния. Да, от тогава минаха няколко месеца и все не ми остава време да си събера мислите и да опиша чувствата си по това време. Та, да се върнем към историята: Прекарахме няколко дни при съседите. Пътувайки към Русе по обратния път, по едно време се усетих, че очаквам с нетърпение да се приберем в България. Наближихме моста на Дунава и с особен трепет забелязах отсрещния бряг. Когато автобусът стъпи на нашата земя, въздъхнах с облекчение “Охх, най-после у дома”. С нескрито задоволство гледах дърветата, сградите, асфалта по улиците. Не ме разбирайте погрешно, чудесно си прекарахме 3 дни в Румъния. Имаше интересни неща за гледана, чуване, хапване и пийване. Но някак ми липсваше родината (за три дни само).

В ресторанта в РусеСлязохме от автобуса в Русе, качихме се на колата, отидохме и се настанихме в хотела. И тъй като вече беше привечер, решихме да отидем до центъра на града да хапнем. Преди да отпътуваме за Румъния си бяхме набелязали едно малко ресторантче на главната улица. Отидохме и се настанихме. А там ни посрещна една любезна сервитьорка. Беше толкова усмихната и готова да ни помогне. Като разбра, че сме от Пловдив и планираме в следващия ден да разгледаме Русе и околностите, веднага намери от някъде някоко туристически брошури. Самата тя подробно описваше къде и какво можем да правим.

Но най-важното в цялата история е, че тя говореше с един сладък, типично русенски акцент. През цялото време се наслаждавах да чувам български говор около себе си и в главата ми постоянно се връщаха думите “Родна реч, омайна, сладка”.

Ооох, колко е хубаво да се прибереш у дома, в Родината, след цели три дни отсъствие. 🙂