На днешната дата преди 20 години с моята съпруга сключихме граждански и църковен брак. От тогава измина много време, но за мен в спомените ми всичко е така сякаш беше вчера. Бяхме млади, зелени – почти деца – по на 21 години. Заедно преминахме през много трудности и много радости – завършихме университет, първата работа за нея, първата за мен, родихме две деца, съкращавани от работа, успехи в работата, покупка на жилище, първата кола – все заедно.
20 години – не са ден, не са два. Реално през по-голямата част от съзнателния ми живот тя е с мен. Винаги до мен. Каквото съм постигнал, постигнал съм го с нея – тя е била с мен на всяка моя стъпка. Всяка вечер, прибирайки се у дома, тя е там. Не сме се разделяли за повече от две седмици и то само когато съм бил в командировка.
Чувствам я част от себе си, но не с онази любовна тръпка на младо вклюбените, когато сърцето пърха и пулсът се ускорява при вида на любимата. А с ясното осъзнаване, че тя е част от мен, дълбоко под ребрата ми, до сърцето ми. Не мога и не искам без нея.
И да, имали сме трудности, карали сме се, обиждали сме се, искали сме да се разделим, дори онази омразна дума “развод” сме си казвали. Но съм щастлив, че не сме се поддали на страха и егоизма, а смело сме прекрачвали и сме правили стъпки към възстановяване на любовта ни. Кога единия, кога другия, кога бързо, кога бавно и мъчително.
Толкова съм щастлив, че имам такова съкровище до себе си. И колкото повече времето върви, толкова повече я обичам, толкова повече я разбирам и толкова повече искам да я правя щастлива.
Ето някои от снимките през годините. Не са всички, естествено, а там където някой липсва на снимката, той е зад фотоапарата 🙂
В началото бях момче – тичах по поляните в парка, пръскахме се с вода, стреляхме се с фунийки, летяхме с велосипедите, катерехме се по скалите на хълмовете.
