Виждам света, такъв какъвто съм аз

Човек възприема света според това което е в душата му. Скоро попаднах на притча, която илюстрира този принцип:

На пътя имаше мъртъв ствол на дърво.
През нощта наблизо се промъкна крадец, но се изплаши – той оприличи в тъмното ствола на полицай, който го чака.
Мина от там влюбен млад мъж, чието сърцето заби от радост – от далече той взе дървото за своята любима.
Детето, уплашено от страшните приказки виждайки дървото се развика, помисли си, че е призрак.
Но във всички случаи дървото бе само дърво.

Ние виждаме света такъв, каквито сме ние.

Българската азубка

Bulgarian alphabet

Днес попаднах на едно интересно интервю. Идеите изложени в него отдавна попадат в моето полезрение с подходящи доказателства. Сега обаче са синтезирани кратко точно и ясно.

Заслужава си всяка секунда. Ето няколко важни момента:

1. От днес ще наричам нашата азбука “Българска”, а не “кирилица” – така е правилно.

2. От 4 (четири) световни цивилизации, които са постигнали планетарно, глобално покритие, единствено българската го постига по мирен път, без да пролее и капка кръв.

3. И ми хареса твърдението “Русия е най-голямата българска държава”

А това е видеото със самото интервю. Приятно и ползотворно гледане!

24-ти Май

Манифестация по случай 24-ти май

Не бях ходил на 24-то-майска манифестация от както бях ученик – вече повече от 30 години. Спомените ми от тогавашните манифестации са “Хм, нищо особенно. Всички под строй, задължително, много висене, голяма умора”.

Тази година обаче, реших да отида. И въобще не съжалявам. Усещането и духът сред хората е съвсем различен от преди 30 години. Вярно, че и сега някои от учениците и учителите са там по задължение, но повечто имат избор и биха могли да го пропуснат. А освен тях, беше пълно с хора, извън манифестацията, дошли просто да учатват в празника. Толкова много деца, усмихнати, весели, нагласени.

24 май е истинският народен български празник. Не знам има ли друг народ, който така да обича и уважава образованието, та да му посвети специален празник. Докато е така, имаме бъдеще! 🙂

Ето малко снимки от това специално за народа ни събитие

Взеха ме за туземец, ще ме дават по телевизията!

Миналата неделя реших да се разходя до Белинташ. Бях ходил преди няколко години, и си спомних красивите гледки, природата, чистия въздух. Някъде към 15:00 тръгнах от дома ми и към 16:30 вече бях там. Тръгнах по пътеката нагоре към скалата. По едно време, на една от скалите преди самия Белинташ, гледам група от хора. Суетят се, мярна ми се камера, един пълен мъж с достолепна брада, няколко други, които обикаляха наоколо. Накратко, от далече им личи, че не са обикновенни туристи, а са кинаджии. Викам си “Ха, какво ли ще снимат?” Не че няма какво да се снима, но ми стана интересно.

Продължих си по план, застанах на ръба на скалата, подпрях се на пръчката, която носех и се загледах в далечината – нали заради това бях дошъл, да си напълня душата с планина. Няма и 20 секунди, единия от кинаджиите идва при мен и ми казва:
– Извинявайте, Вие къде отивате?
– Нагоре към скалите – отговарям
– Снимаме филм и много ни хареса вашата пръчка. Може ли да ни я дадете за десетина минути и ще ви я върнем?
– Разбира се – викам – заповядайте

Човекът се зарадва, грабна пръчката и тръгна. Отиде при достолепния мъж с брадата и започна да обяснява на другите нещо за “кредит за човека с пръчката”. Викам си “Бре, чак пък толкова за една пръчка? Пръчки колкото щеш в планината. Тази я бях взел от паркинга – някой преди мен я беше ползвал, подпрял я там като си тръгвал, и аз я взех да я ползвам по пътя. Но чак пък кредит в надписите на филма за това, че съм дал една пръчка…” И докато тази учуда ми минава през главата, хоп – камерата се обръща към мен. Ама от ония камери, големите, кинаджийските. Какво да правя, усмихнах се, помахах с ръка на стъкленото око на камерата.

В това време едно момче мина край мен и го попитах какво снимат.
– Филм за телевизията – ми отговори
– За коя телевизия? Те са много.
– Не знаем още. Която вземе филма.
– А за какво се разказва във филма? – стана ми интересно. Все пак, може да се появя в кредитите на истински филм, па макар и като “Човекът с пръчката”, но ме снимаха с истинска кинаджийска камера.
– Един лечител казва се @*&^*&#@ – така ми прозвуча името
– Чужденец?
– Да, французин

И тук някой нещо извика, младежът каза, че трябвало да превежда и хукна.

Та така. Взеха ме за туземец и ще ме дават по телевизията. Не знам по коя, но ако чуете за “Човекът с пръчката” – това съм аз 🙂

ПП: Сега като описвам случката – нищо особенно. Но усещането от отношението към мен беше… Чувствах се точно като “туземец” в техните очи. Между другото “туземец” означава “местен жител”.

А като награда, че изчетохте този мой разказ, ето малко снимки от мястото.

Език свещен на моите деди

Езикът е средство с което хората обменят сведения, знания, факти. По принцип не е важно какви точно са правилата на книжовния език, стига хората да се разбират.

Книжовната форма на българския език включва елементи от всички краища на страната. Ако някой от изтока говори с някой от запада – ще се разберат. И не е фатално, ако в ежедневен разговор употребяват някои думи и форми, специални за техните краища.

Забелязвам напоследък една странна тенденция. Някои хора като се обръщат към мен ми казват

“Здравей Стефан”

или

“Стефан, може ли …”

Забелязвате ли това, което забелязвам и аз? Липсва едно “е”. Трябва да е

“Здравей Стефане”

или

“Стефане, може ли…”

Не стига, че го пропускат в разговор, но все по-често се случва и в писмена кореспонденция.

Много по-добре звучи да кажеш “Здравей Стефане”, “Здравей Иване”, “Здравей Ники”, отколкото “Здравей Стефан”, “Здравей Иван” или “Здравей Николай”.

Странното е, че това го правят хора, които са образовани и би трябвало да знаят, кое е правилно в езика и кое не. Подозирам, че е страничен ефект от прекомерното им облъчване с английска култура. В английския език се обръщат точно така. Имам чувството, че ми говорят на английски, просто слагат български думи.

Моля ви хора, когато се обръщате към мен, кажете или напишете “Здравей Стефане”. Доставете ми тази малка радост, моля.