Пътища

Тази година решихме да направим една екскурзия до Румъния. Имахме два варианта да се качим на автобуса на екскурзията: от София в 5:00 сутринта или от Русе в 9:00 сутринта. Решихме, че ще е по-добре да се качим от Русе, да оставим автомобила там и на връщане да се разходим из района Русе – Силистра.

Речено – сторено.

Тръгнахме от Пловдив за Русе на 29 август по време удобно за нас (наспани, закусили). Пътувахме 300 километра: Пловдив – Стара Загора (по магистралата) – Казанлък – Шипка – Габрово – Велико Търново – Русе.

Бях забелязал, че в района на Пловдив (и части от Родопите) пътищата са добри. Но сега пътувахме до далечния север на родината. Тези 300 километра бяха в перфектно състояние. Казах си “Бре, те пътищата били хубави при нас. Защо си мислим, че не са?”

Екскурзията в Румъния приключи и тръгнахме да направим обиколката, както я бяхме планирали: Русе – Иваново и Басарбово (скални манастири) – Тутракан – Сребърна – Силистра – Шумен – Карнобат – Пловдив (по магистралата). Общо 700 километра. И тук се оказа, че пътищата са в перфектно състояние (с изключение на една отсечка от около 5 километра преди Шумен, където имах чувството, че няма път).

Маршрутът в България - 1000 километраТа така – 1000 километра по пътищата на страната и всички бяха добре поддържани с маркировка и подходящи знаци. Никакви дупки или неравности.

Важно е да отбележа, че това важи за между-градските шосета. Вътре в градовете състоянието на улиците на много места е трагично. Между-градските шосета се поддържат от републиканския бюджет, докато улиците са грижа на всяка община. Което означава, че от републиканския бюджет се отделят средства за поддръжката на пътищата, но общините не могат да си го позволят. Може би общините биха могли да се опитат да кандидатстват за финансиране по проекти от Европейски Съюз или да преговарят с държавата да помогне с финансирането.

Не знам как е из другите кътчета на страната, но се надявам шосетата навсякъде да са в добро състояние. И се надявам всички общини да намерят начин да подържат улиците в добро състояние.

Румъния

В края на лятото решихме да посетим Румъния. Намерихме организирана екскурзия, в която можем да се включим от Русе и потеглихме. Първо 300 километра от Пловдив до Русе с нашия автомобил, пренощувахме там и на следващия ден се качихме на автобуса с екскурзията.

Предимството да пътуваш с организирана екскурзия в страна, чийто език не говориш е, че екскурзовода знае къде да те заведе и какво да ти покаже. Някой се е погрижил за всички подробности по едно пътиване – нощувки, транспорт, храна. Разказват ти неща за градовете, селата, забележителностите. Да, би могъл да си ги прочетеш в Интернет, но когато ти ги разказват на място е доста по-различно. За туриста остава само да следва инструкциите и да се наслаждава. По възможност да направи много снимки и вечер да си легне уморен пълен с много нови впечатления.

А моите впечатления от Румъния са доста положителни. Страна в много отношения подобна на нашата, но в същото време много различна. Няма и следа от слуховете за “цигани, които скитат по шосетата и се залепват за автомобила, ако реши да спре”. Да, в интерес на истината, веднага след моста на Дунав се минава покрай крайни квартали на Гюргево, които изглеждат доста мизерно, но не колкото циганските квартали които знаем.

Забележителности в РумънияМаршрутът ни беше: Русе – Синая – Бран – Пояна Брашов. На следващия ден разгледахме град Брашов и средновековната крепост в Рашнов. На третия ден маршрута беше Пояна Брашов – Синая – Букурещ – Русе.

Кралския замък Пелеш в Синая е впечатляващ. Не е огромен, но е изключително красив. Парка, сградата отвън, обзавеждането вътре – всичко е много красиво.

Замъкът в град Бран е изграден върху една скала и е доста скромен сравнен със замъкът Пелеш. Строен е векове преди него и е малък, на високо за да изпълнява една цел – да охранява границата. Естествено приказките, че това е замъкът на граф Дракула и за вампири са си чиста художествена измислица на английския писател Брам Стокър, който е използвал реален човек за прототип в романа си – княз Влад Цепеш. Княз Влад Цепеш бил жесток в наказанията си – набивал на кол противниците си (чужди и свои предатели). Накрая брат му го убива, обезглавява и не се знае къде е тялото му.

В град Брашов се намира първото румънско училище. Интересното е, че е основано от българин – наричали са го Антон Пан, който освен това е написал музиката на химна на Румъния. В музея на това училище има доста интересни книги. Като например, уникална история за българското царство по времето на цар Иван Шишман и завладяването му от османците.

Средновековната крепост в Рашнов е основана от немци. Изградена е на хълм. Запазени са част от стените и някои от сградите в крепостта, а кулата с портата са възстановени. Интересно е да се разгледа как е изглеждала малка средновековна крепост, способна да устоява на продължителни обсади. Смята се, че тази крепост никога не е била превземана.

Букурещ е красив град с много паркове и градини. Архитектурата му е силно повлияна от немската кралска династия управлявала Румъния между 1866 и 1947.

Накратко, за трите дни в Румъния посетихме интересни места. Румънците са приветливи и любезни. Ако имате време, заслужава си да отделите няколко дни и да разгледате част от страната. Със сигурност има много други интересни места и неща за разглеждане.

Снимки от пътуването може да видите тук
Румъния 2013

Ковачевица

Тази година най-после успяхме да отидем до село Ковачевица. Сгушено в гънките на Родопите то ни изненада със спокойствието, красотата и уникалния си дух. За мен селото има и малко по-специфично значение – баща ми е роден там. Слушал съм много истории за селото, но до сега в съзнателния ми живот не бях ходил там. Последно съм бил като дете и почти нямам спомен.

Този път случих – засякохме се за един ден там с баща ми и той ни разведе из селото. Разказа и показа къщи и истории които нямаше как да науча по друг начин. Срещнахме се с роднини и се оказва, че родът ни има разклонения навсякъде из страната.

Роднинското усещане е съвсем различно когато си на село. В града връзките много лесно се губят. Срещаме хора из селото, и само като чуят от коя фамилия съм и кой е баща ми, веднага ми разказват за баба, леля, чичо, братовчеди. Невероятно е!

Ето няколко факта от историите, които ми разказа баща ми:

  • Църквата е вкопана в земята, защото турците не давали да се показва над оградата.
  • Фурните, в които печат хляб, висят от външната страна на къщата (над улицата).
  • Отвореното пространство между стаите, прилича на тераса, се нарича “потон”.
  • Тоалетните са били в къщите (не на двора) още от турско време – имали са канализация. Изхода от тоалетните се е спускал по тръби изработени от дъски.
  • Въпреки че е в планината, климата е мек и зимата не се задържа сняг дълго време.

Къщите на пра-баба и пра-дядо ЧекановиВ тези двете къщи са родени и живели – от ляво пра-баба ми, от дясно пра-дядо ми. По някое време са се взели и се оженили 🙂

Чекановата къщаТова е “Чекановата къща”. През 70-те години на 20-ти век започват масово да купуват къщи външни хора. Всеки нарича къщата на неговото си име. Само купувачите на тази къща запазват оригиналното име “Чекановата къща”. Хората имат нещо общо с кино средите в България и когато трябва да измислят имена на герои за сериала “Столичани в повече”, взимат едната от фамилиите да е “Чеканови”. Но, една много важно поправка – променят ударението. Правилното ударение е “чЕканов”.

Родната къща на баща миА това е къщата в която е израснал баща ми. Историята край нея е следната: Дядо ми (бащата на баща ми) бил шивач, шиел дрехи по френската мода. Живеели в центъра на селото, до църквата. Един ден през 1947-48 дошли и казали “Взимаме къщата” и построили читалището. А семейството на дядо ми останало на улицата. Дядо ми и неговия брат започнали да строят нови къщи в края на селото. Докато ги строели дядо ми се разболял и починал.

Бил съм на много места в страната, където има запазени къщи-музеи, или дори цели квартали и села. Но в Ковачевица едно нещо прави впечаление – къщите са солидни, каменни и много от тях са огромни. Много огромни. Веднага възниква въпроса: “Тия хора трябва да са били много богати за да имат такива къщи”. Но все пак странното е, че цялото село е с такива огромни къщи. Попитахме леля Върбинка, как така къщите са толкова големи. Отговорът беше поразителен:

Ами, помагаме си. Някой като реши да строи къща – цялото село се събира да помага. След това друг решава да строи къща – пак цялото село се събира да помага.

Та това е то чудото на село Ковачевица – всички си помагат 🙂

А тук има малко снимки от Ковачевица.

Приказката на татко специално за Катя

Когато беше мъничка, дъщеря ми спеше в нашето легло – между мен и майка си. Имаше си нейно, но явно между мама и тати беше много по-удобно.

Един ден решихме да я сложим да спи в нейното легло, което я чакаше вече година в детската стая при батко. Хубавицата се разплака и не искаше и да чуе да се мести. Наложи се татко да разкаже приказка.


Имало една катеричка, която живеела в гората. Цяло лято събирала лешници и ядки. За да е сигурна, че ще има достатъчно, събирала ги в няколко хралупи на различни дървета.

Дошла зимата и вече нямало плодове из гората. Но умната катеричка имала храна складирана в хралупката си. Живеела си спокойно и весело.

katerichka-winterЕдна сутрин, като се събудила, тя се показала навън, подушила въздуха с нослето и усетила уникалната свежест на снега. Гората била покрита с тънка покривка от пухкав бял сняг. Катеричката си казала “Ухааа, днес каква игра ще падне. Първо да закуся и после ще се наиграя.” Върнала се вътре и потърсила да хапне. Но храната в хралупата била свършила. “Хм…” – казала си тя – “храната е свършила. Ще отида до другата хралупа да си взема от там.”. Бързо излязла и припнала към другото дърво в края на гората, където били резервните запаси от храна. Тичала по снега и стигнала тъкмо когато от небето започнал да пада много сняг на парцали.

Влязла вътре катеричката, подготвила една торбичка с храна, която да отнесе обратно в дома си и излязла навън. Но, земята вече била покрита с дебел сняг. Толкова дебел, че не можела да се движи по него. Тъй като торбичката била тежка, катеричката решила да тръгне под снега. “Ще си пробия тунел през снега” – си казала и тръгнала.

Вървяла, вървяла, вървяла и все не стигала. По едно време се загубила. Решила да се покатери на някое дърво и да огледа. Оставила торбичката, върнала се до последното дърво, което била подминала, покатерила се на него и се огледала. От висикото видяла, че е близо до дома, просто в снега малко се отклонила.

Вече знаела вярната посока, слязла от дървото, взела торбичката и тръгнала към дома. Скоро стигнала, покатерила се и влязла в хралупката. Извадила донесените плодове и ядки, подредила ги, хапнала и си казала “Уххх, успях. Но целият ден мина. Навън вече се стъмни. Явно играта ще остане за утре.”

Легнала си в пухкавото креватче и сладко, сладко заспала.

Лека нощ Катюшка 🙂

И сладкото Кате заспа в своето си легло. До ден днешен (10 години от тогава) още помни тази приказка, която беше съчинена от нейния татко специално за нея.

Винетко моя, мъко моя

Винетка

Отстраняване на стикер за винеткаВсяка година през януари се разиграва едно и също мъчително упражнение. Остраняване на стария стикер за винетка и стикера за застраховка “Гражданска Отговорност”. Мъчително, защото стикерите така са направени, че е мъка да ги свалиш и да си почистиш стъклото. Навън е студено, а на мен процедурата ми отнема около един час. Вместо да оползотворя това време в нещо полезно аз се занимавам да отлепвам стикери. Не е само загубеното време и това че замръзвам в този един час, но и опасноста да надраскам предното стъкло, защото отлепването не става с голи ръце – само ще си счупиш ноктите. Задължително се използват помощни средства – стъргалки, отверки, бръснарски ножчета – кой каквото има. И въпреки помощните средства, задачата пак не е лесна.

Всеки път се чудя, каква е идеята да се лепят стикери? Не е ли достатъчно да имам в себе си подходящо подписан и подпечатан документ, че съм платил застраховката и пътната такса (винетката е всъщност пътна такса)? Не знам хората от които зависи да се прекрати тази практика, не си ли сменят сами винетките, че да не забелязват? И да, знам че някой ще каже “Ееее, всичко друго ни е наред, та за стикерите ще мрънкаме”. Но можем стъпка по стъпка да си подобряваме живота, нали?

Единствената смислена причина, която виждам от лепенето на стикер е да може полицай да провери дали автомобила има платена пътна такса и застраховка в отсъствието на водача. Но това може да се реализира и по друг начин, много по-удобен и евтин.

Електронни винетки

Винетка с париТъй като работя в софтуерната индустрия, мога да кажа, че да се направи електронна система не е нито трудно нито скъпо. Всяка платена пътна такса (винетка) се регистрира в централна База Данни с регистрационния номер на автомобила за който е издадена. На всеки патрул на КАТ се връчва по един Андроид таблет, който е свързан с Интернет и има достъп до Базата Данни.

Полицая въвежда номера на автомобила и веднага вижда има ли платена винетка и застраховка. Освен това камерите, които следят трафика по пътищата, имат функция да разпознават регистрационните номера. Веднага могат да проверят дали някой не е платил и да сигнализира където трябва.

Цената?

Въобще не е толкова скъпо колкото изглежда на пръв поглед.

  1. Изработката на софтуера за системата едва ли ще струва повече от 20 000 – 50 000 лв. Давам съвсем груба оценка, без да съм обмислил подробности. Но за целите на това, което искаме да постигнем, не е необходимо да правим нещо много сложно.
  2. Андроид таблети за всеки КАТ патрул – на пазара има такива устройства по 200-300 лв на дребно. Предполагам като се поръчат на едро цената може да дойде до 150-200 лв. Колко КАТ патрула има в страната? Може би 200? Общо ще дойде около 40 000 лв за оборудване.

Значи цялата първоначална инвестиция е около 100 000 лв.

Отделно всеки месец ще има разходи за сървър на който да работи системата. Наемът на такъв сървър е около 300 лв на месец, ако си го поръчаш в дейта-център. В държавните институции имат собствени дейта-центрове, така че на тях ще им дойде доста по-евтино. Необходим е и безжичен интернет за КАТ патрулите. Интернета трявва да е през GSM операторите за да има покритие навсякъде. 200 патрула по 20 лв на месец = 4 000 лв. Така общо излиза 4 300 лв. Да ги закръглим на 5 000 лв. Годишно това прави 60 000 лв.

Ползите?

Освен да не ми се чупят на мен ноктите, да не зъзна и да не се ядосвам на стикерите, ползи има и за други хора:

  1. Не знам точния брой на леките автомобили в страната, но да предположим че са някъде около 2 милиона. Т.е. освен мен, още 2 милиона човека ще усетят облекчение 🙂
  2. Икономия. Да, икономия на пари. Всеки стикер има разходи за да се изработи дизайна му, да се отпечата, да се транспортира до гишетата за продажба. Да предположим, че тази себестойност е 2 лв на стикер. При 2 милиона автомобила, това прави 4 милиона всяка година. Или цената на винетката може да се намали, или тези пари да се използват за поправка на пътищата.
  3. Екология – това че няма да печатаме стикери (изработени от някакви PVC материали) означава че ще замърсяваме по-малко.
  4. Увеличена събираемост – както споменах по-горе, това ще позволи камерите автоматично да разпознава тези, които не са платили.

Да обобщим само в пари:

ПариРазходите са:

  • 100 000 лв първоначална инвестиция.
  • 60 000 лв годишно за да работи системата

Икономията е 4 000 000 лв годишно. Т.е. всяка година имаме над 60 пъти икономия (шестдесет пъти)!

Като имаме предвид, че тази система може да се приложи и за винетките и за застраховките “Гражданска Отговорност”, то ползите се удвояват.

Важна бележка: Не разполагам с точни данни за броя отпечатани стикери всяка година нито за себестойноста на изработка на стикерите. Също така, не разполагам с информация за допълнителни изисквания и разходи, които биха се появили при изработката и обслужването на електронната система. Затова, оценката ми за разходи, цени и ползи трябва да се счита за приблизителна.