Тази година най-после успяхме да отидем до село Ковачевица. Сгушено в гънките на Родопите то ни изненада със спокойствието, красотата и уникалния си дух. За мен селото има и малко по-специфично значение – баща ми е роден там. Слушал съм много истории за селото, но до сега в съзнателния ми живот не бях ходил там. Последно съм бил като дете и почти нямам спомен.
Този път случих – засякохме се за един ден там с баща ми и той ни разведе из селото. Разказа и показа къщи и истории които нямаше как да науча по друг начин. Срещнахме се с роднини и се оказва, че родът ни има разклонения навсякъде из страната.
Роднинското усещане е съвсем различно когато си на село. В града връзките много лесно се губят. Срещаме хора из селото, и само като чуят от коя фамилия съм и кой е баща ми, веднага ми разказват за баба, леля, чичо, братовчеди. Невероятно е!
Ето няколко факта от историите, които ми разказа баща ми:
- Църквата е вкопана в земята, защото турците не давали да се показва над оградата.
- Фурните, в които печат хляб, висят от външната страна на къщата (над улицата).
- Отвореното пространство между стаите, прилича на тераса, се нарича “потон”.
- Тоалетните са били в къщите (не на двора) още от турско време – имали са канализация. Изхода от тоалетните се е спускал по тръби изработени от дъски.
- Въпреки че е в планината, климата е мек и зимата не се задържа сняг дълго време.
В тези двете къщи са родени и живели – от ляво пра-баба ми, от дясно пра-дядо ми. По някое време са се взели и се оженили 🙂
Това е “Чекановата къща”. През 70-те години на 20-ти век започват масово да купуват къщи външни хора. Всеки нарича къщата на неговото си име. Само купувачите на тази къща запазват оригиналното име “Чекановата къща”. Хората имат нещо общо с кино средите в България и когато трябва да измислят имена на герои за сериала “Столичани в повече”, взимат едната от фамилиите да е “Чеканови”. Но, една много важно поправка – променят ударението. Правилното ударение е “чЕканов”.
А това е къщата в която е израснал баща ми. Историята край нея е следната: Дядо ми (бащата на баща ми) бил шивач, шиел дрехи по френската мода. Живеели в центъра на селото, до църквата. Един ден през 1947-48 дошли и казали “Взимаме къщата” и построили читалището. А семейството на дядо ми останало на улицата. Дядо ми и неговия брат започнали да строят нови къщи в края на селото. Докато ги строели дядо ми се разболял и починал.
Бил съм на много места в страната, където има запазени къщи-музеи, или дори цели квартали и села. Но в Ковачевица едно нещо прави впечаление – къщите са солидни, каменни и много от тях са огромни. Много огромни. Веднага възниква въпроса: “Тия хора трябва да са били много богати за да имат такива къщи”. Но все пак странното е, че цялото село е с такива огромни къщи. Попитахме леля Върбинка, как така къщите са толкова големи. Отговорът беше поразителен:
Ами, помагаме си. Някой като реши да строи къща – цялото село се събира да помага. След това друг решава да строи къща – пак цялото село се събира да помага.
Та това е то чудото на село Ковачевица – всички си помагат 🙂
А тук има малко снимки от Ковачевица.
