Category: Култура

Миналата неделя реших да се разходя до Белинташ. Бях ходил преди няколко години, и си спомних красивите гледки, природата, чистия въздух. Някъде към 15:00 тръгнах от дома ми и към 16:30 вече бях там. Тръгнах по пътеката нагоре към скалата. По едно време, на една от скалите преди самия Белинташ, гледам група от хора. Суетят се, мярна ми се камера, един пълен мъж с достолепна брада, няколко други, които обикаляха наоколо. Накратко, от далече им личи, че не са обикновенни туристи, а са кинаджии. Викам си “Ха, какво ли ще снимат?” Не че няма какво да се снима, но ми стана интересно.

Продължих си по план, застанах на ръба на скалата, подпрях се на пръчката, която носех и се загледах в далечината – нали заради това бях дошъл, да си напълня душата с планина. Няма и 20 секунди, единия от кинаджиите идва при мен и ми казва:
– Извинявайте, Вие къде отивате?
– Нагоре към скалите – отговарям
– Снимаме филм и много ни хареса вашата пръчка. Може ли да ни я дадете за десетина минути и ще ви я върнем?
– Разбира се – викам – заповядайте

Човекът се зарадва, грабна пръчката и тръгна. Отиде при достолепния мъж с брадата и започна да обяснява на другите нещо за “кредит за човека с пръчката”. Викам си “Бре, чак пък толкова за една пръчка? Пръчки колкото щеш в планината. Тази я бях взел от паркинга – някой преди мен я беше ползвал, подпрял я там като си тръгвал, и аз я взех да я ползвам по пътя. Но чак пък кредит в надписите на филма за това, че съм дал една пръчка…” И докато тази учуда ми минава през главата, хоп – камерата се обръща към мен. Ама от ония камери, големите, кинаджийските. Какво да правя, усмихнах се, помахах с ръка на стъкленото око на камерата.

В това време едно момче мина край мен и го попитах какво снимат.
– Филм за телевизията – ми отговори
– За коя телевизия? Те са много.
– Не знаем още. Която вземе филма.
– А за какво се разказва във филма? – стана ми интересно. Все пак, може да се появя в кредитите на истински филм, па макар и като “Човекът с пръчката”, но ме снимаха с истинска кинаджийска камера.
– Един лечител казва се @*&^*&#@ – така ми прозвуча името
– Чужденец?
– Да, французин

И тук някой нещо извика, младежът каза, че трябвало да превежда и хукна.

Та така. Взеха ме за туземец и ще ме дават по телевизията. Не знам по коя, но ако чуете за “Човекът с пръчката” – това съм аз 🙂

ПП: Сега като описвам случката – нищо особенно. Но усещането от отношението към мен беше… Чувствах се точно като “туземец” в техните очи. Между другото “туземец” означава “местен жител”.

А като награда, че изчетохте този мой разказ, ето малко снимки от мястото.

Езикът е средство с което хората обменят сведения, знания, факти. По принцип не е важно какви точно са правилата на книжовния език, стига хората да се разбират.

Книжовната форма на българския език включва елементи от всички краища на страната. Ако някой от изтока говори с някой от запада – ще се разберат. И не е фатално, ако в ежедневен разговор употребяват някои думи и форми, специални за техните краища.

Забелязвам напоследък една странна тенденция. Някои хора като се обръщат към мен ми казват

“Здравей Стефан”

или

“Стефан, може ли …”

Забелязвате ли това, което забелязвам и аз? Липсва едно “е”. Трябва да е

“Здравей Стефане”

или

“Стефане, може ли…”

Не стига, че го пропускат в разговор, но все по-често се случва и в писмена кореспонденция.

Много по-добре звучи да кажеш “Здравей Стефане”, “Здравей Иване”, “Здравей Ники”, отколкото “Здравей Стефан”, “Здравей Иван” или “Здравей Николай”.

Странното е, че това го правят хора, които са образовани и би трябвало да знаят, кое е правилно в езика и кое не. Подозирам, че е страничен ефект от прекомерното им облъчване с английска култура. В английския език се обръщат точно така. Имам чувството, че ми говорят на английски, просто слагат български думи.

Моля ви хора, когато се обръщате към мен, кажете или напишете “Здравей Стефане”. Доставете ми тази малка радост, моля.

В края на лятото решихме да посетим Румъния. Намерихме организирана екскурзия, в която можем да се включим от Русе и потеглихме. Първо 300 километра от Пловдив до Русе с нашия автомобил, пренощувахме там и на следващия ден се качихме на автобуса с екскурзията.

Предимството да пътуваш с организирана екскурзия в страна, чийто език не говориш е, че екскурзовода знае къде да те заведе и какво да ти покаже. Някой се е погрижил за всички подробности по едно пътиване – нощувки, транспорт, храна. Разказват ти неща за градовете, селата, забележителностите. Да, би могъл да си ги прочетеш в Интернет, но когато ти ги разказват на място е доста по-различно. За туриста остава само да следва инструкциите и да се наслаждава. По възможност да направи много снимки и вечер да си легне уморен пълен с много нови впечатления.

А моите впечатления от Румъния са доста положителни. Страна в много отношения подобна на нашата, но в същото време много различна. Няма и следа от слуховете за “цигани, които скитат по шосетата и се залепват за автомобила, ако реши да спре”. Да, в интерес на истината, веднага след моста на Дунав се минава покрай крайни квартали на Гюргево, които изглеждат доста мизерно, но не колкото циганските квартали които знаем.

Маршрутът ни беше: Русе – Синая – Бран – Пояна Брашов. На следващия ден разгледахме град Брашов и средновековната крепост в Рашнов. На третия ден маршрута беше Пояна Брашов – Синая – Букурещ – Русе.

Кралския замък Пелеш в Синая е впечатляващ. Не е огромен, но е изключително красив. Парка, сградата отвън, обзавеждането вътре – всичко е много красиво.

Замъкът в град Бран е изграден върху една скала и е доста скромен сравнен със замъкът Пелеш. Строен е векове преди него и е малък, на високо за да изпълнява една цел – да охранява границата. Естествено приказките, че това е замъкът на граф Дракула и за вампири са си чиста художествена измислица на английския писател Брам Стокър, който е използвал реален човек за прототип в романа си – княз Влад Цепеш. Княз Влад Цепеш бил жесток в наказанията си – набивал на кол противниците си (чужди и свои предатели). Накрая брат му го убива, обезглавява и не се знае къде е тялото му.

В град Брашов се намира първото румънско училище. Интересното е, че е основано от българин – наричали са го Антон Пан, който освен това е написал музиката на химна на Румъния. В музея на това училище има доста интересни книги. Като например, уникална история за българското царство по времето на цар Иван Шишман и завладяването му от османците.

Средновековната крепост в Рашнов е основана от немци. Изградена е на хълм. Запазени са част от стените и някои от сградите в крепостта, а кулата с портата са възстановени. Интересно е да се разгледа как е изглеждала малка средновековна крепост, способна да устоява на продължителни обсади. Смята се, че тази крепост никога не е била превземана.

Букурещ е красив град с много паркове и градини. Архитектурата му е силно повлияна от немската кралска династия управлявала Румъния между 1866 и 1947.

Накратко, за трите дни в Румъния посетихме интересни места. Румънците са приветливи и любезни. Ако имате време, заслужава си да отделите няколко дни и да разгледате част от страната. Със сигурност има много други интересни места и неща за разглеждане.

Снимки от пътуването може да видите тук
Румъния 2013